За мечтателите и политиката

dva koraba

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Много мисли плуват в главата ми тези дни.
Първо се почудих дали имат място в този блог, но след известен размисъл стигнах до извода, че всъщност точно тук им е мястото.

Всичко започна преди две седмици, когато един близък човек, живеещ в една подредена страна, ми каза, че изобщо не се интересува от политика. И че там, в подредената страна, всъщност много малко хора се интересуват от нея.
И честно казано се замислих колко хубаво ли ще да е да не ти се налага да се интересуваш от политика.
Защото на мен не ми се интересува, ама никак. И на мен не ми се слушат предизборни дебати, не ми се четат партийни програми и не ми се рови в политически сайтове. Не ми се четат новини. Честно, не ми се. Има толкова по-приятни неща за правене, четeне, гледане и слушане.

Само че разликата между онези хора в подредената държава и мен е, че аз просто нямам избор. По една или друга причина съм избрала да живея в хаотична страна, която все не спирам да вярвам, че има потенциал да бъде чудесна – стига да се подреди поне малко.
И съм стигнала до извода, че ако искам промяна, ще ми се наложи да се интересувам, да следя процеси, хора, да задавам въпроси и да търся отговори.
И също така ще ми се наложи да упражня правото си на глас за ново управление на хаоса. За да си дам надежда, че има смисъл да продължа да живея и правя неща тук – аз, семейството ми, неколцината останали луди идеалисти, които са в живота ми.

После се замислих колко ли хора изобщо се замислят – от тези, които смятат да гласуват и от тези, които няма да гласуват на 5ти октомври. После си казах – ами хората, които не се замислят, не са виновни. Просто на тях никой не им е говорил, не са срещнали правилния човек, правилната информация, никой не им е помогнал да осъзнаят, че нищо не е даденост, че светът зависи от тях – от това какво си мислят до това кой ги управлява..

И накрая осъзнах колко е важно дори хора като мен, които цял ден могат да седят някъде и да си рисуват, да излязат от зоната си на комфорт и да говорят. Да имат позиция. Да действат. Всеки според възможностите си. Без това наистина няма как да се случи. Промяната, която, вярвам, мнозина от нас желаят.

Времето е такова.
И на заклетите мечтатели се налага да развяват знамена, да пишат по форуми, да гледат предизборни дебати и да четат партийни програми. И да ходят до урните. Това е тяхна привилегия и задължение – ако не друго, поне да се опитат да си създадат свят, в който те и децата им да продължат да мечтаят необезпокоявани.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *